Името ми е Робърт Калахан и вече не съм добре дошъл в Божията къща. Въпреки, че мина известно време от тогава, имам чувството, че никога не съм бил по-далеч от истината за Вселената. Въпреки това, когато погледна назад, осъзнавам, че всичко, което доведе до сегашното ми състояние е свързано. Въпреки, че съм отритнат, виждам ръката на Провидението в цялата си житейска история.
Няма много какво да се каже за детството ми. Като много други, отраснах в една от по-бедните части на Лос Анджелес, отгледан от майка ми, която работеше на три места за да може да се грижи за мен и да изсрастна възможно най-щастливо. За разлика от другите майки в подобно положение, тя никога не ми наложи какво да правя с живота си, разчиташе на мен да поема по своя път. Това е донякъде иронично, защото именно заради това се опитвах да приличам възможно най-много на нея. До ден днешен тя не отказва помощ на тези, които имат нужда, загърбва себе си и своите нужди, за да могат другите да са щастливи. Като пораснах и завърших училище, изборът беше ясен - ще посветя живота си на това да бъда в полза на ближния. За това и започнах да уча медицина. Майка ми ме предупреди, че това най-вероятно няма да е най-доброто поприще за мен, но въпреки това упорито продължих... за около година.
Въпреки, че материята ми се отдаваше, бързо осъзнах, че въпреки естеството си, медицината е професия, която изисква от теб да бъдеш отчужден от пациентите си. Това не ми даваше мира и известно време му се противих, но точно тогава майка ми се разболя тежко и трябваше да се върна вкъщи за да се грижа за нея. Лекарите казаха, че шансовете ѝ за оцеляване са минимални. Въпреки това тя не се предаде, а те не спряха да полагат усилия. По това време започна често да я посещава преподобният Леон Кътлър, свещеникът в местната църква, където ходехме всяка Неделя на служба. Научил за състоянието ѝ, той редовно носеше пресни плодове и оставаше да си говорим тримата с часове. След посещенията му майка ми винаги беше по-жизнена, по-ведра и заредена с нови сили за борба. Дори когато говореше малко, преподобният имаше начин да зареди и двама ни с надежда за по-добри дни.
Като по чудо, майка ми се пребори с болестта. Нещата се върнаха постарому и аз бях готов да се завърна към университета. В крайна сметка след невероятните усилия на лекарите, беше логично да се вдъхновя и да продължа да помагам на хората по същия начин. Но нещо в мен се дърпаше и не можех да определя какво. Докато една Неделя не бяхме отново в църквата и не се заслушах в думите на преподобния Кътлър. Тогава в мен нещо щракна и осъзнах, че има още един отговорен за изцерението на майка ми, било то и косвено. Дали с помощта на Бог, или просто благодарение на дар словото си, отец Леон лекуваше части от хората, които лекарите трудно можеха да докоснат - и то като се сближаваше с тях, вместо да ги отблъсква.
Така и станах свещенник. След дълги години учене, в мен се засили вярата в призванието ми да помагам, но и любопитството ми за това как работи вселената и намесата на Божията ръка в нея. След завършването си, с помощта на преподобния Кътлър бързо заех главното място в малка църква в Хоуторн. Там желанието ми да помагам и уменията ми бяха подложени на истински изпитания. Като повечето квартали в този район на Ел Ей, Хоуторн бе (и все още е) един от епицентровете на безкрайната война между бандите познати като Блъдс и Крипс. Много от младежите, членуващи в първата бяха попаднали в бандата не толкова по желание, колкото за да се опитат да предпазят близките си от постоянната опасност, която представляват Крипс. Ден след ден се движих сред тях и им давах напътсвия, опитвах се да ги откажа от този начин на живот, да им покажа това, че има и друг начин да се справят с проблемите си. Въпреки, че успехите бяха редки, изгубените момчета и момичета на Хоуторн намираха поне временна утеха с мен, така както майка ми намираше утеха в компанията на отец Кътлър.
Една нощ Леон почука на вратата на църквата. Беше целият окървавен и в полусъзнание. Опитах се да викна линейка, но в този квартал и по това време на нощта отказаха да се отзоват. Наложи се да използвам малкото научено за да се опитам да го спася. Успях, но докато превързвах раните му и се опитвах да го държа в съзнание, той бълнуваше за неща, които тогава ми се сториха като брътвежите на умиращ човек. Истории за война между мрака и светлината, вампири, тайни общества в бандите и извън тях, кланове и това как той всъщност е ръководителят на Блъдс. Звучеше като изповедта на човек, който знае, че ще умре и има нужда да каже нещата, които е таил в себе си дълго време. Всъщност раните му далеч не бяха толкова тежки, освен силен удар по главата, който го беше докарал до това състояние. Преподобният Кътлър оцеля и на другия ден не помнеше нищо от това, което ми е казал. Аз също го отписах като продукт на делириум.
Години след това, животът продължи по старому, а аз почти забравих за тази случка. Всичко се промени когато една нощ чух шумотевица отвъд вратите на църквата. Навън цареше хаос. Беше избухнала поредната престрелка между двете банди, насред улицата, докато невинни минувачи бяха в обсега на оръжията. Това бе рядкост. По-късно научих, че въпросната вечер е била преломна в историята на вампирите, които по това време смятах за измислица. Без да се замислям се втурнах да помогна на две момичета, които бяха хванати в престрелката и да ги издърпам в църквата. Докато им крещях да ме последват усетих няколко горещи пронизвания в гърба си.
Когато се съвзех не изпитвах болка или умора. Само нечовешки Глад за нещо, което не беше храна. Над мен се беше надвесил Леон Кътлър, който преди да изляза напълно от ступора си, ловко разкъса върха торба с топла червена течност и я подаде към устата ми. Само за няколко секунди торбата вече беше празна, а гладът ми не беше толкова силен, че да убия учителя си против волята си. Преподобният Кътлър ми обясни какво се е случило, как е успял да убеди член вампирското общество, който е участвал в битката да ме спаси чрез кръвта си, като остане анонимен. Повтори ми и някои от нещата, които бях чул онази нощ толкова години преди това и аз осъзнах че са истина. Най-големият удар беше това, че вече не мога да бъда човек на вярата - че проявленията на истинска вяра ще ме отблъскват като демон, че съм загубил светостта си.
Това беше преди 4 години. От тогава търся истината зад това, което ми се случи заедно с верния си другар Барон, който е история за друг път. Въпреки, че знаят за мен, вампирите на Ел Ей не ме смятат за заплаха и ме оставят на мира. Някои дори подигравателно ме наричат "Пилигрим", защото никога не спирам на едно място в търсене на отнетата ми Вяра. Това, което те не знаят е, че Вярата ми никога не ме е напускала. Но Знакът, който ще ме поведе напред предстои да се появи и аз винаги държа очите си отворени.